"Хаосът, който не ме придружаваше"

(Опит за въвличане в хаотичното през литературния опит на Морис Бланшо )

Предприемайки едно такова предизвикателство за в-дълбаване в особен вид пространство, чийто граници сякаш вече изглеждат изтънели до прозрачност, поради все по-настоятелното ни при-стъпване, като опит да го овъзможностим и присвоим, следва да се каже, че тук по-скоро ще бъдем съзнателно въвлечени в някакъв апоретичен опит от деридиански тип, който бива наличен ,именно чрез отсъствието си. В творчеството на Морис Бланшо също трудно може да се прокара паралел между литерурно-теоретичнични, художествени и философски произведения, всеки от които поради присъщата “лекота”, която налага такъв тип писане, може непрестанно да преминава в другото. Вероятно безутешно белязани от “смъртта на своя автор”, която в последния си миг им вдъхва присъща автентичност, превръщайки се в условие за траенето им, те поемат по безкрайния път към точката на утвържването си, която никога не е “тук” ,а винаги някъде другаде, което също е “тук”, но едиствено в своята отдалеченост. Тогава, дали има смисъл да се надяваме, че бихме били способни приближавайки се на достатъчно разстояние, в бързината си ловко да сграбчим някоя привидно тежка мисъл, която не заплашва да избледнее като фикция на съновидение? Сякаш единственното ,което ни остава е движението към отново “тук “ в празнотата на непрестанно теглещата ни бездната, която сама известява топосното си местоположение бидейки никъде изобщо. Изхождайки от литературното естество на проблемът, като отсамна граница при отнасянето към външното като такова, Бланшо насочва вниманието ни към нероденото писано, като безкрайно обгръщащо се от някаква мистериозна анонимност, което утвърждава цялото чуждо пространство в неговата абсолютност. Изкуството на художествения талант се превръща във връзка с “абсолютно чуждото”, което е застрашавало Левинас с насилието си над екзистенциалното му време, а именно смъртта. Тук можем да говорим настъпващата хаотичност като липса на нещо, а именно нищо, тъй като няма нищо стабилно и познато, чрез, което нищото парадоксално известява наличието си всеки път, когато утвърждаваме нещо, както изтъква Хайдегер в есето си “Що е метафизика? “ Смъртта би била невъзможност за възможност или “възможност за невъзможност” на Dasein. Сингуларност, която сближава именно чрез несподелимостта си, както смята Бланшо. Но като цяло няма да се спирам подробно на такава дълго спекулирана тема, която предполага и по-широко разглеждане, тъй като акцентът не бива да пада тук. По-скоро целта ми е да прокарам нишката, която обвързва необходимостта от идеята за смъртта на автора с възможността за литературния опит като черпещ от извора на невъзможния ни хаос. По този начин ще се изясни цялата противоречива символика в творчеството на Бланшо и ще се даде насока, която ще позволи едно потенциално отнасяне към него.

“Пишете ли ?” – като безкрайния върпос на “цялото възможно време”

С долавянето на безкрайното слово пронизващо битието, под формата на ехо, мрънкане, шепот, нещо, което ужасява със студената си отчужденост и в същото време, като че ли долавяме вътрешния глас извиращ от дълбините на същността ни, ние влизаме в едностранното отношение с изначално неорпеделоното. Бланшо твърди ,че ,,по своята същност словото е винаги блуждаещо, тъй като винаги е извън себе си”

Чрез подемането на едно такова слово, ние осъзнаваме отговорността си към самото писане, към невъзможността вече да не пишеш, което увлича навън. Това изискване предполага постоянно желание, за бродене във “вътрешността на пространството “, изначална другост, която не може да бъде разпозната. Редно е да се уточни, че това не е свобода на Аз-ът като вид трансцендиране, в този, за когото става дума тук - Аз-ът винаги значи вече “Той” . Това е отвеждане отвъд живота на човека, своего рода дехуманизация на Аз-ът, който престава да съществува и следователно да претендира за някакви права над творбата си. От сега нататък той ще живее за и чрез нея, стремящ се към края, който никога няма да дойде. В самият дълг да се пише, като безгранично самотна дейност, се съдържа голяамото насилие – натиск, който задушава, но следва постоянно да се отблъсква и приема.

” Раздробено разстояние, плътно разстояние, нещо ужасно без ужас, студено и сухо оживление, раздразнен, оплетен и движещ се живот, който може би беше навсякъде, сякаш на това място отделянето се бе сдобило с живот и сила, задължавайки ни да виждаме себе си единствено като отдалечени и определени от нас “

В основата на динамиката в литературната система се полага своеобразен “кръг на повторение”, при който началото е винаги същото и непрестанно започващо, което никога не се утаява в миналото и всякога е забравено, преминаващо през точка, която не е някъде и събитие, което не съществува, със свидетел, който не съм аз. Със самият този казус се отрича стандартната линейност, която се приписва на времето. Тук – в суверенната интензивност на външното, като вид анихилация на всичко обособено, времето се изразява като чиста безкрайност на винаги случващото се, което е поддържано от писането. В личната си драма, пишещият номад е обречен на вечна несигурност и съмнение, лутайки се в едно пространство ,в което думите и формите, винаги сочат към нещо друго, обгърнати от фалшивия си воал, който заблуждава със съществуването си. Като захвърлен в отвъден свят на призраци, разтоварени от земното си значение, свили се до малки непоследователно проблясващи в определени мигове изскри, които възбуждат мъчителни спомени, на далечна същност, която не съществува. Обиталището на думите, в които може да се намери подслон от мрачните ветрове на безкрая , които отгласяват далечното със смразяващото си ехо, постоянно бива заличавано и тогава вече няма тишина и сигурност. В тетралогията на Бланшо , която включва книгите “ Последният човек” ,” Онзи, който не ме придружаваше”, “ В желания момент” и “Смъртната присъда” ,сякаш в самият ритъм на последователността, която създават думите се долавя напрежението и бремето на безспирното търсене на питащия в свят, в който въпросите са единственият начин за връзка, за привидното движение между кратки мигове. Чрез емоционалните състояния на една празна съзнателност обгърната от нищото в някаква неразличимост, можем да се ориентираме от сякаш нескончаемата верига от думи, на които дававаме като длъжници някаква стабилност, която да ги поддържа и спасява. Именно абстрактните перипетии, с които са наситени ризоматичните полета в тези произведения, ни позволяват да ги четем като карти с прагове, вълни и потоци на интензивност, чиято теория се извежда от Дельоз и Гатари. Струва ми се, че именно този модел на литерурно творчество, прави възможна метафизическата основа, от която се изливат думите без автор. За Бланшо, така се отваря пространството без граница, сияйната свободата, която изисква винаги отдържане между думи, които трябва да бъдат казвани отново и отново.

“Опитвах се да разбера, защо в това пространство съществуват ядра и напрежения, силни райони, където всичко е искане, други, където всичко се изравнява, едно взаимопреприлитане на очакване и забрава, което предизвиква непрестанно вълнение”

Тази свобода на сътовряване и разпад, и бремето на радостта от нея, налагат поддържането на отношението между писаното слово и безплодната неутралност, именно, чрез което се удовлеторява гладът към невъзможното. Отвръщането от себе си, позволява изоставянето на крайността на битието и възможността да се разполага с безкрайното време. Тук няма присъствие, тъй като нищо не е в действителност “тук”, думите са налични, но не в същността си на думи, тъй като са лишени от земните си значения. Бъдещето и миналото са отречени, за това не е възможна и събитийността на истинската смърт, и това което остава е безкрайното бродене с неговите “дни” и “нощи “ и “лета” и “зими”. Подобни характеристики разбира се, няма как да се припишат в такъв вид пространство, те по-скоро се употребяват като услужливи архаизми на език, който отдавна е забравен, и описват вътрешните състояния на пишещия, който вече дори не е сигурен дали пише. В светлината на илюзорния ден, която може да проникне и осветли всички образи до прозрачността на хомогенната си същност, може да се усети успокоеност от различен вид, всеизпълненост на радостно чувство във всичко, което едновременно с това е и непрестанната скръб и задушеност, което предизвиква сливането в едно.

Както става ясно, чрез литературната концепцията на Бланшо се овъзможностява един опит за смъртта, нищото, редуцирането на безредието до чистия хаос, позволявайки ни отнасянето към невъзможното.

Бланшо, М. (2000). Литературното пространство (Vol. -278 с., p. - 39 с.). СоФия: Лик.

Бланшо, М. (2010). Последният човек (Vol. - 174 с., p. - 68 с.). СоФия: Критика и хуманизъм.

Бланшо, М. (2010). Онзи, който не ме придружаваше (Vol. - 174 с., p. - 69 с.). СоФия: Критика и хуманизъм.